Тази година започвам малко късно и по малко по-различен начин. Ще пренебрегна хронологията и прескачайки няколко публикации, ще стартирам с последното ми излизане. Все пак се надявам в близко бъдеще да открадна време и да реализирам и публикациите, които прескачам.
Врачански балкан ми става все по-любим с всяко идване. Този път го хващам в не особено красив момент от годината, но след като цяла зима дремах, нямам право да се оплаквам.
С голямо закъснение тръгваме от София и около 16:00ч. се настанихме в хижа Горски дом. Видимо в хижата нямаше никой освен хижарите, които се държаха малко дръпнато при посрещането, а това че ни дадоха 13-та стая при напълно празна хижа ме изпълни с леко неспокойство. Веднага ме осени аналогията с филма Сиянието, в който стаята не беше 13-та, но който е гледал филма схваща смисъла. Точно след 10- минути бяхме оставили багажа в стаята и се запътихме към хижа Пършевица, откъдето хванахме пътеката към местност Кобилини стени.
Пътеката тръгва зад самата хижа, като в началото се върви през гора, а непосредствено след нея се появява и първото колче от зимната маркировка. По спомен това е и последното, но реално маркировка не е необходима. Движението става през най-ниската част през падина, която постепенно набира височина докато стигнете местност Кобилини стени. Мястото не може да се обърка, сякаш стигате края на планината, а всичките слонове пред вас се спускат стремглаво надолу.
Седловината, от която снимах беше широка едва няколко сантиметра, а склоновете се спускаха на стотици метри. |
Движейки се по седловината на връх Остра Могила се изкачих до малка площадка. Определено мястото си беше малко страшничко, но пък гледката от тук си заслужаваше.
Задоволих се с няколко доста еднотипни снимки, но подобието на тераса, на което се намирах бе с размери по-малко от един квадратен метър и нямах особено място за движение и кадриране.
На връщане направих и едно изкачване до един от съседните върхове, който качих почти на бегом, а на върха направихме засечка с Иван, който също снимаше.Поговорихме набързо доколкото ми бе останал дъх и поех надолу да догонвам Гери.Иван остана да мъчи някакви нощни снимки.
Когато се прибрахме в хижата обстановката бе по-ведра, като изключим че се наложи да изгледаме актуалните турски сериали на вечеря.През нощта си останахме единствените гости в хижата.Тишината бе брутална,а съня повече от добър.Още в 3 часа се бях наспал и се наложи да се въртя два часа до алармата.Към 5 часа се оправих и се запътих да посрещна изгрева край изоставената лифтова станция над село Згориград, където го дебнех и пролетта на миналата година.За съжаление този път се сприбрах с точно 2 снимки, които съвсем не стават.
На спускане от село Заселе край един от катерачните маршрути се натъкнах на много приятна панорамна гледка към село Церово и Искърското дефиле.Това място може би не лошо да се опита на есен по залез.