Кобилини стени и Бовска скакля

Тази година започвам малко късно и по малко по-различен начин. Ще пренебрегна хронологията и прескачайки няколко публикации, ще стартирам с последното ми излизане. Все пак се надявам в близко бъдеще да открадна време и да реализирам и публикациите, които прескачам.





Врачански балкан ми става все по-любим с всяко идване. Този път го хващам в не особено красив момент от годината, но след като цяла зима дремах, нямам право да се оплаквам.


С голямо закъснение тръгваме от София и около 16:00ч. се настанихме в хижа Горски дом. Видимо в хижата нямаше никой освен хижарите, които се държаха малко дръпнато при посрещането, а това че ни дадоха 13-та стая при напълно празна хижа ме изпълни с леко неспокойство. Веднага ме осени аналогията с филма Сиянието, в който стаята не беше 13-та, но който е гледал филма схваща смисъла. Точно след 10- минути бяхме оставили багажа в стаята и се запътихме към хижа Пършевица, откъдето хванахме пътеката към местност Кобилини стени.





Пътеката тръгва зад самата хижа, като в началото се върви през гора, а непосредствено след нея се появява и първото колче от зимната маркировка. По спомен това е и последното, но реално маркировка не е необходима. Движението става през най-ниската част през падина, която постепенно набира височина докато стигнете местност Кобилини стени. Мястото не може да се обърка, сякаш стигате края на планината, а всичките слонове пред вас се спускат стремглаво надолу.

Седловината, от която снимах беше широка едва няколко
сантиметра, а склоновете се спускаха на стотици метри.

 

 

 

Движейки се по седловината на връх Остра Могила се изкачих до малка площадка. Определено мястото си беше малко страшничко, но пък гледката от тук си заслужаваше.








Задоволих се с няколко доста еднотипни снимки, но подобието на тераса, на което се намирах бе с размери по-малко от един квадратен метър и нямах особено място за движение и кадриране.





На връщане направих и едно изкачване до един от съседните върхове, който качих почти на бегом, а на върха направихме засечка с Иван, който също снимаше.Поговорихме набързо доколкото ми бе останал дъх и поех надолу да догонвам Гери.Иван остана да мъчи някакви нощни снимки.





Когато се прибрахме в хижата обстановката бе по-ведра, като изключим че се наложи да изгледаме актуалните турски сериали на вечеря.През нощта си останахме единствените гости в хижата.Тишината бе брутална,а съня повече от добър.Още в 3 часа се бях наспал и се наложи да се въртя два часа до алармата.Към 5 часа се оправих и се запътих да посрещна изгрева край изоставената лифтова станция над село Згориград, където го дебнех и пролетта на миналата година.За съжаление този път се сприбрах с точно 2 снимки, които съвсем не стават.

На връщане към София избрахме пътя минаващ през Искърското дефиле и се отбихме и до водопад Бовска Скакля, къде исках да си повторя една снимка, но условията и тук не бяха съвсем добри.Тъкмо съм уцелил момента по отношение на водата, но откъм пролет нещата са постни.





На спускане от село Заселе край един от катерачните маршрути се натъкнах на много приятна панорамна гледка към село Церово и Искърското дефиле.Това място може би не лошо да се опита на есен по залез.