Родопи - язовир Голям Беглик

Язовир Голям Беглик е място, което съзерцавам по българските фотографски сайтове от доста време насам и определено нямах търпение да го посетя.Високата надморска височина, вечно зелените борови гори и сутрешните ниски температури в комбинация с водните изпарения, придават една различна красота и загадъчност, която може да се изпита единствено тук.
 Честно казано досега постоянно си бях представял, че ще бъда тук късна пролет или лятно време.Но предвид развилите се обстоятелства, какво по хубаво от ранна есен в западни Родопи.Тъкмо щяхме да избегнем летните навалици, за които бях чел в блога на Иван Миладинов и от които не ми се ставаше част.

Някъде по обяд вече бяхме на язовира.Избрахме си първата отбивка покрай него, идвайки от Батак.Тук е моментът да отбележа, че пътя Батак-Доспат е почти изцяло ремонтиран и е цяло удоволствие да се пътува по него, за разлика от последния път когато го използвах и за преминаването му бе необходим луноход.Съвсем в началото след първите постройки имаше отбивка на ляво с табела "място за къмпинг", където и се настанихме.Противно на очакванията ми се оказа, че сме абсолютно сами край язовира.Но все пак беше вторник, а и времето съвсем не бе подходящо за къмпингуване.Имах много време до залеза и обходихме района и прилежащите му брегове.За пореден път се убедих в ниската култура и отношение към природата на българския турист.Целите брегове са осеяни с боклуци.Не разбирам хората, които зарязват боклука след себе си?Какво очакват да се случи с него?Освен редовните опаковки от храни, тук има и дрехи, обувки, посуда и какво ли още не...Доста жалка картинка, която убива духа на това прекрасно място.

Дойде време и за залеза, който така и не се случи.Облачността бе толкова гъста, че реално през целият ден не разбрах, къде е слънцето и в коя посока ще залезе.Направих няколко снимки ей така за спорта и не много доволен си седнах в колата и се отдадохме на пълен релакс, на по чаша от така доброто домашно вино, което си бяхме купили от Батак.

Изведнъж на хоризонта се появи странно осветяване.Не можеше да е от залеза, вече бе късно за каквато и да е остатъчна светлина.Зад върховете в далечината се вихреше буря придружена от светкавици.Грабнах раницата и статива, и се изнесох на бегом до водата.Нощта вече бе факт и направих няколко снимки с по-висока чувствителност, но качеството не ми допадаше.Пресметнах, че ако намаля чувствителността ще са ми необходими 16 минути за една снимка.Заредих апарата и го оставих да си снима.Бурята набираше сила и светкавиците зачестиха на всяка секунда.От страх да не се преекспонира небето изключих снимката малко преди 15-тата минута, на което се дължи и недоекспонирания  преден план.Нямах възможност за втори опит, бурята отмина, а секунди след като влезнах в колата се изсипа страхотен пороен дъжд.Тук осъзнах, че идеята да не разпъваме палатката и да нощуваме в колата бе прекрасна.

Утрото бе съвършено.Тишина и мъгла се стелеха навсякъде.Ставането сутрин по това време на годината тук не е проблем.Сутрешният студ ще те събуди преди алармата при всяко едно положение.Бях си харесал тази позиция още от вечерта.Знаех че слънцето трябва да се появи някъде там, но само едно по-светло петно над дърветата загатваше за него.

Изведнъж слънцето успя да пробие облаците и небето все едно се запали.След като направих горната снимка промених експозицията с една стъпка надолу и повторих снимката, но светлината вече бе изчезнала и всичко отново бе сиво като на първата снимка.Това се нарича да си в точното време на точното място.Реално светлината се задържа за 15 секунди, от които 8 бяха необходими за самата снимка.

 

Не се очертаваше скорошна поява на слънцето, така че се насочих към така интересните за мен кейчета.

Надявах се на по-големи и дълги кейчета, но се задоволих с наличното.

Въпреки, че беше доста студено, когато спрях да снимам останах край брега и просто стоях опиянен от спокойствието, което цареше наоколо.Може би стоях близо половин час, вторачен в движението на водата и облаците над нея.Това ми подейства ободряващо като чаша силно сутрешно кафе.

Малко по-късно облачността намаля и слънцето се показа.Нямаше силен вятър и изпаренията над водата се задържаха.Това ми даде възможност за още няколко интересни снимки.

След това вече бях взел каквото ми се полага оттук и бяхме готови да поемем към следващата спирка.А именно язовир Широка поляна...

Изгрев от плажът край къмпинг Китен част II

Утрото се познава от вечерта казват хората, но това утро вечерта не го предвещаваше с нищо.Отново и залеза бе безоблачен и се бях настроил да посрещна поредното безоблачно утро.Дори мислех и да не ставам тази сутрин, но се бяхме разбрали с Георги, а аз не обичам да се отмятам.

Когато излязох тази сутрин навън бях доста изненадан.Вярно, последните няколко дни се молех за облаци ама чак пък толкоз :)

Всичко бе обвито в мъгла, а апарата ми в началото дори не можеше да фокусира.Наложи се да почакам докато стане малко по-светло.

Като по часовник стоката кацна точно в 5:20.

Отначало мислех да конвертирам всички снимки в черно-бяло, но оставих 2 без промяна, за да може да се добие представа как изглеждаха нещата в действителност.

Определено не се справих особено добре тази сутрин, но вече се бях поуморил доста от това постоянно ранно ставане и гонене на изгрев, който не ме зарадва нито веднъж през тези осем дни прекарани на морето.От друга страна вече сме в пикът на есента, която честно казано започна леко, по-леко да ми се реваншира за постното лято.

Изгрев от плажът край къмпинг Китен

Този плаж бе прекалено близо до мястото на което нощувахме, а това дърво бе твърде интересно за пропускане.Въпреки, че се очертаваше поредният банален изгрев ми оставаха само още две сутрини на морето и това за пореден път ме изкара от палатката в пет часа сутринта.

Тази сутрин явно бях станал една идея по-рано от обикновено и бях на позиция още по тъмно.Това ми даде възможност да направя няколко по-дълги експозиции.Това ми беше сефтето с кадър над една минута.Старият ми фотоапарат, с който снимах до скоро имаше възможност за максимална експозиция от 60 секунди.

Към 5:20 едно ято с патици долетя и се настани на плажа.Същите тези патици забелязах преди няколко дни когато бях тук по залез слънце, а те тъкмо отплаваха по течението на реката.Явно идваха сутрин по изгрев и си тръгваха вечер по залез.

Патиците ми бяха доста интересни и ще се наложи да ги гледате на доста от кадрите по-долу.

Въпреки, че вдигнах осезаемо чувствителността за да увелича скоростта на затвора на фотоапарата, някои патета бяха доста активни и пъргави и движението им се размазваше на снимките, докато другите стояха неподвижни и вторачени в мен.

 

Така и не разбрах с какво се хранят, но доста бързо обходиха периметъра като се навеждаха на всяка крачка и клъвваха по нещо.

След минути целият пясък беше покрит от патешки следи, а аз се съсредоточих в появата на слънцето.

Докато правех горната снимка забелязах, че на хоризонта откъм Китен се появиха няколко рибарски лодки.Една от тях се вижда на горния кадър в ляво от слънцето.

За отрицателно време успях да стигна до раницата и да сменя обектива.Когато слънцето е близо до хоризонта се издига толкова бързо, че едва успях да направя 2 снимки с лодката на фона му. 

След като слънцето вече напече, патиците приключиха със закуската и заеха много странна поза припичайки се по средата на плажа.

Остана само още един изгрев от морето, с който обещавам да приключа това морско еднообразие, което влача от доста време.

Изгрев от скалите край къмпинг Юг част II

Последните дни от черноморското ни приключение завършиха на къмпинг Юг.Мястото ни допадна и решихме да се завърнем и да прекараме още няколко дни.Честно казано малко се поизморихме от това постоянно местене, прибиране и разпъване на палатка.

Реших отново да си опитам късмета на скалистия бряг край плажа, където не се справих особено добре предния път.

Явно молитвите ми за облаци бяха чути и макар да беше все така безоблачно, поне се бе заформила лека мараня над хоризонта и светлината беше много приятна.

Морето бе станало още по-спокойно и благодарение на отлива се бяха открили още скали, обвити във водорасли и бели отлагания от морската сол.

Отново бях с Георги, с който посрещнахме подобаващо всички следващи изгреви до края на престоя.

Както обикновено, края на снимките е съпроводен от появата на слънцето.Това е момента от сутринта, (с изключение на поздрава "добро утро") в който фотоапаратите се оставят и започва да се води разговор.

Язовир Белмекен и връх Белмекен

Белмекен отдавна отлежава в списъка ми.Но не този с непосетени места, а другият с не особено добри кадри от дадено място.Реално и този път клони към списък номер 2 , но реших, че за сега приключвам с опитите оттам и ще публикувам.

Предистория:
Това се случи през официалните 4 почивни дни на месец септември.Плановете бяха: два дни в град Костенец при родителите на Гери и два дни на палатка някъде край язовира със снимане по залез и изгрев слънце и изкачване на два върха.Естествено всичко започна с приготвянето на багажа.Палатка, спални чували, дрехи, надуваемо легло, помпа, шалтета, карта...докато приготвям тези неща от другата стая се чува:

-да не забравиш туристическите обувки!
-няма, няма споко!

...Фотоапарати, обективи, статив, филтри, зарядни, батерии и пр.Всичко е готово!


В деня преди качването към язовира при бърз преглед на оборудването се оказва, че някой тъпанар е забравил туристическите обувки в София. :)

Естествено качване с преспиване директно отпадна като опция и честа се падна на неделния ден.При това положение взехме с нас Ани и Емо, приятели които не бяхме виждали отдавна.

Още с идването докато си търсехме място около язовира, видях че покрай пътя надничат едни любопитковци.

Нещо интересно, което в последствие разбрах за лалугерите (освен, че са много любопитни) е, че са изчезващ вид и се срещат предимно в България и на много малки популации в други държави.

Единствените обувки с които разполагах, бяха едни стари и с изтъркани подметки гуменки.Все пак с Емо решихме да качим връх Белмекен.

Изглед от връх Белмекен в посока връх Равни чал

 За изкачването избрахме стръмната страна откъм язовира.Принципно се гласях да се изкача по тъмно на върха и да снимам изгрева отгоре.Разстоянието от язовира до върха на пръв поглед изглежда не повече от час време, а според Емо половин.Реално с доста добро темпо го качихме за два часа и честно казано доста ще се замисля дали да го кача някога по-тъмно.Хлъзгавата изсъхнала трева, клекът и липсата на пътека са фактор, който не е за пренебрегване.

Гледките които се разкриват от върха също не са за пренебрегване.

А някъде там долу на второто полуостровче отляво надясно е мястото откъдето тръгнахме.

След като се наснимахме на върха и вятъра ни обрули прилично, поехме на приплъзване обратно надолу по склона.

След като слязохме от върха се помотах около язовира.Нивото на водата беше плашещо ниско.За сравнение с пролетта, когато нещата изглеждаха така:

На тръгване спряхме и на мястото откъдето се открива панорамна гледка към целия язовир и близките върхове.Тук всеки турист спира.Дали за да снима или просто да се полюбува на пейзажа.