яз.Жребчево и църквата Св. Иван Рилски

Язовир Жребчево отдавна ми е заседнал в главата, а се очертаваше и тази година да го пропусна.Тръгването към него беше толкова спонтанно, че нямаше как да е повече.Решението взехме предната вечер.Хвърлихме едно око на пътната карта и набързо измислихме няколко водопада в Подбалкана и един по-сериозен преход с преспиване.От няколко дни бяхме на място без достъп до интернет, организацията беше по-трудна, а и това ни провали плановете в последствие, но и за това ще стане на въпрос по-късно...С няколко телефонни обаждания и помощ от приятел събрах телефоните на хижите в Централен Балкан.След това с много мъка успяхме да си запазим места на х.Ехо, която влизаше в плана за втория ден.

 Първа спирка яз.Жребчево и потопената във водите му църква Св. Иван Рилски.Малко след обяд бяхме в село Паничерево.Както казах вече, нямах интернет и не знаех в коя част на язовира е църквата, а той никак не е малък.Трябваше да се оправям с напътствията на местните хора, което никога не ми е вършело работа и избягвам.Оказа се, че една част от хората изобщо не знаят за какво им говоря.Другите започнаха да ме пращат при някакъв местен с лодка, че иначе няма друг начин да стигна до църквата.Бяха толкова убедителни, че чак се замислих дали снимките, които бях гледал в интернет не са правени с някакъв супер-дупер теле обектив.Последния беше най-надежден и реших да го послушам.Голяма грешка...Наби ме по такива черни пътища, че чак не ми се вярваше.След едно-две телефонни обаждания, разбрах че църквата се намира на североизточния бряг и това моментално оправи нещата.Общо взето всичко ставаше насила и знаците, които получавахме не ни помагаха, но и за тях по-късно...

Дойде време и за залеза.Беше от серия тъпи и дори бях решил да прибирам техниката, когато слънцето започна да се скрива зад планините и водата около църквата се обагри в цветовете на залеза.Изобщо не знам как се получи това, но ми харесваше и определено ми спасяваше вечерта.

От някои гледни точки нещата изглеждаха доста по-постно

Ако погледнете снимките и гледните точки от които съм ги снимал и добавим, че светлината се задържа не повече от 2-3 минути си представете спринтовете които правех по брега.А  сега си представете и нахилените физиономии на хората от съседната ферма, които ме гледаха през това време.

Ето я и хотелската ни стая за тази нощ :) Сутрин около язовирите е доста влажно и е нужно време докато изсъхне палатката преди събиране.Затова реших да не разпъвам, защото веднага след изгрева трябваше да тръгваме към с.Розино.

Тази вечер бях решил да отделя известно време за нощни снимки или така наречените снимки със звездни следи.Startrails е фотография при ниска осветеност, при която продължителността на направата на една снимка може да е от няколко минути до няколко часа.Тъй като местоположението на звездите на небосклона е постоянно, при въртенето на земята около оста си се получават звездните следи.Обикновено този тип фотография е свързан с добро предварително проучване на района, метеорологичните условия и фазите на луната.Откакто започнах да снимам съм опитвал този тип фотография само веднъж и тогавашния резултат претърпя провал или поне на мен не ми хареса достатъчно.

Започнах да снимам малко след 10часа.За горната снимка използвах 50мм ръчно фокусен обектив с максимална бленда 1.7, но за да подобря остротата и контраста затворих блендата на 2.8.Направих два кадъра на чувствителност ISO 400 , които в последствие сглобих с програмата startrails.Общото време на експонация е 1933 секунди.

За втората снимка използвах обектив Carl Zeiss Jena Flektogon 20 2.8.Използвах отново бленда 2.8, но заложих на малко по-ниско ISO 200 и еднократна експонация от 1936секунди.Въпреки че остротата на отворени бленди на този обектив не е особено добра, цветовете и контраста са на много високо ниво.

Изгрева беше толкова жалък, че спокойно можех да го пропусна.Цяла нощ не можах да заспя и ми беше писнало да лежа, така че станах да го пробвам.От друга страна поне се постоплих малко под първите лъчи на слънцето.Последва бърза закуска и газ към село Розино.Там се ориентирахме бързо в обстановката.Попаднахме на изключително приятни хора, при които оставихме колата.Дори ни предложиха да я приберат в гаража.Безкрайно съм им благодарен и признателен!Набързо прегрупирахме раниците и оставихме излишния товар.Честно казано това на мен не ми помогна особено.Въпреки че се разделих с лентовото тяло и един обектив, раницата ми тежеше над 15 килограма.Около11 часа хванахме пътеката към х.Ехо.Всичко вървеше супер, имаше настроение и жегата в началото не се усещаше.Стигнахме до езеро, но не какво да е езеро, а такова на което пътя се разклонява.И на 2-те табелки пише хижа Ехо.Трябваше да изберем.Тогава съвсем случайно се появи "знакът".Стрелка, сочеща да изберем лявата пътека.Решихме че по-добър "знак" от съдбата не може да има.Просто от днес нещата изглежда вървяха гладко и се нареждаха.

В началото пътя си вървеше екстра.Но след около половин час ходене маркировката започна да изчезва и да попадаме на разклонения.Налагаше се да тръгваме по едното разклонение и след като не намерим маркировка да се връщаме и да продължаваме по другото.Криво ляво се оправяхме.След около още час и половина започнахме да качваме най-гадната пътека по която съм ходил до сега.Пътеката ни изведе на висока част под 3 върха, където пътя се разделя на 4 страни.Маркировка и табела няма.Успяхме да се свържем с хижата, оказа се че пътеката, по която сме тръгнали не се използва и не е премаркирана от години.Не можах да обясня къде се намирам.Не е като да кажеш ей тук, на еди коя си улица до еди каква си сграда.Върховете насреща ми от моята гледна точка изгледаха абсолютно еднакви.Имахме 3 варианта пред нас.Или да изберем един от трите върха и да го качим от най-стръмната страна, в брутална жега, без пътека и без да знаем дали е този, който трябва да се качи.Да се върнем обратно до езерото, което беше на около 2.5 часа зад нас и от там да ходим още 4 до хижата(естествено този вариант беше изключен моментално).

Естествено избрахме вариант три, да се върнем безславно.Решихме че другите 2 варианта са свързани с неоправдан риск.Към 19:00 часа бяхме при колата без никакви сили и разглобени от ходене, което от своя страна отложи и утрешните планове.Последва прибиране към вкъщи и равносметката от над 550 километра, доста емоция и за съжаление не много добри фото моменти.

Водопад Полска Скакавица и параклис Св.Йоан Летни край яз.Пчелина

Полска Скакавица и параклиса Св.Йоан Летни край язовир Пчелина са идеалното съчетание за една еднодневна разходка в Кюстендилския регион.И докато водопада не може да се похвали с особенна известност, то язовир Пчелина безспорно се нарежда на челните позиции за най-известни места сред фотографите в България.

Бях планувал да съм край водопада по изгрев, но пътуването доста се проточи, а и малко се увъртяхме по околните села в търсене на пътя.След като стигнахме село Полска Скакавица се оказа, че трябва да продължим по черен път, който води до околните махали, в който се намира и самият водопад.Трябва да се има в предвид, че пътя не е особено подходящ за по-ниски  автомобили.

Над водопада е разположен параклис “Свети Димитър”, покрай който се минава на слизане.

Има възможност за изкачване до най-високата част на водопада, както и да се мине под самия пад на водата.Достигането им обаче не е особено лесно и приятно.

Падът на водата впечатлява с размера си.Тук фотографията е безсилна.Пресъздаването на усещането да стоиш под 50 метров водопад е трудно изпълнима задача.

В непосредствена близост е и река Струма, с която се допълват в чудесен дует, на който може да се насладиш лежейки и унасяйки се на зелените поляни под Водопада.

На няколко места по пътя бях изкушаван от житните ниви в района.За малко се бях се навил да зачакам залеза край тях.

Водопада даде своето и бяхме готови да поемем обратно към София и язовир Пчелина.До тази част на язовира се стига през село Поцърненци и не са налага да се правят големи отклонения от пътя.След селото трябва да минете през няколко по-малки махали, като след първата пътя излиза в полето и се разделя на две.Трябва да се поеме по левия път изкачващ се нагоре в нивите. 

Пристигнахме малко преди залез.Точно на време за вечеря под последните лъчи на слънцето.Радвам се, че времето се оправя и ми предстоят още много такива дни и вечери.

Естествено след един бърз профилактичен кадър от ниското веднага се  качих на скалата над църквата.Колкото и да ми се искаше да избягам от клишираните гледни точки трябваше да се примиря, обикновено те са най-добрите.

Залеза не предложи нищо особено, но след застоя, в който бях изпаднал последните няколко месеца си беше направо блестящ.

В другата посока започнаха да се заформят много приятни облаци.През цялото време се надявах да стигнат на време и да хванат последната светлина, но въпреки силния вятър не се случи.

Обърнах и подобаващо внимание на кръстовете пред параклиса.За къде без тях :)

Върнах се отново на скалата.Докато изчаквах топлите цветове да бъдат заменени от сините оттенъци седях там и си мислех за мястото.Усещането да седиш тук горе е невероятно.Простора който се открива пред очите в комбинация с директно спускащите се към водата скали се допълват страхотно.Тук параклиса е просто композиционен обект в кадъра.Ролята му може да бъде изиграна от дърво, човек или какъвто и да е друг обект.Просто нещо за допълване на този прекрасен пейзаж.

 

Енергията на мястото ми допадна и това автоматично го включи към класацията "трябва да се посети отново".Определено има какво да се взима оттук за в бъдеще.